Великобритания няма да хареса лейбъристкото правителство за нула време

Спестете ми, апелирам, още едно дълго четиво за горчивата атмосфера в Обединеното кралство след 14 години ръководство на консерваторите. Разбира се, че е горчиво. Кое държавно управление в оставка със сравнима дълготрайност на живота беше целунато за довиждане и благодарено за цялата му упорита работа? Торите бяха отстранени от поста през 1997 година Лейбъристките им наследници завоюваха още по-малък дял от гласовете през 2010 година (О, да, направиха го.) Дългогодишните режими са ненавиждани. Искате да бъдете харесвани в политиката? Губи повече. Управлявайте по-малко.

Избирателите са имали 14 години, с цел да следят грешките на една политическа партия в субатомни детайлности. И 14 години освобождение от труда. Това скоро ще се промени. И по този начин, какво няма да хареса на обществото в евентуалното последващо държавно управление?

С една дума, етатизъм. Трудът съществува, с цел да харчи пари. Няма срам: това е най-бързият път към някои от нейните обществени цели. Но с налозите и обществения дълг, толкоз по-високи, в сравнение с когато лейбъристите управляваха за последно, болката този път ще бъде по-остра. Ето една прогноза. След известно в началото фискално ограничаване, лейбъристите, разочаровани, ще заемат повече - съгласно минали доказателства, доста повече - в сравнение с пазарите чакат сега. Ако налозите също се покачат, реакцията на обществеността няма да бъде неохотното утвърждение, обещано на пенито на Гордън Браун за националното обезпечаване през 2002 година

По-лошо, публичните услуги няма да се подобрят доста, тъй като труда няма реформирайте ги. Когато Тони Блеър провокира ползите на производителите в опазването на здравето и образованието, синдикатите се разпалиха. Сър Кийр Стармър не демонстрира никакво желание даже да тества търпението им. Ако торите са лобистка група за остарели хора, лейбъристите са за междинната класа в обществения бранш. Ако най-важният обществен ерес освен това държавно управление е сред печелещите младежи и богатите пенсионери, очаквайте идващият да е сред служащите в частния и обществения бранш.

Увереността на лейбъристите в чиновничеството е трогателна. Трябва да има Британски инфраструктурен съвет, Национален фонд за благосъстояние, Съвет за индустриална тактика и нещо, наречено Велика английска сила. Това са единствено органите, упоменати в лекцията на канцлера в сянка Mais предишния месец, която също загатна, че икономическият триумф на Англия от двете страни на хилядолетието се дължи на отдела за предприятия и напредък на Министерството на финансите. (В тирада с удивителна неблагоприятност, Найджъл Лоусън, канцлерът модернизатор от 80-те години на предишния век, не получи съвсем нищо. Предполагам, че не можем всички да оставим след себе си нещо толкоз надълбоко като акронима quango.)

Това бюрократичният светоглед в никакъв случай не умира в партията. Дори новите лейбъристи, в най-либералния си тип и изумен от бизнеса, имаха същински интелектуални усложнения да приказват за частния бранш, без да се базират на ролята на държавното управление като подтик или „ сътрудник “.

И по този начин, корпоративистките институции вървят да се развъжда. Структурата на публичния живот ще се усети като от 70-те години на предишния век. Избирателите ще си спомнят, че „ дебелите котки “ мъркат и в държавния бранш. Профсъюзите ще бъдат особено уверени какви са били бонусите на банкерите при торите. Почти мистичната религия в „ инвестицията “ ще бъде подложена на щателна инспекция, която някак си убягва в този момент. (Каква е икономическата възвръщаемост от десетилетието на вложения на Новите лейбъристи?)

Врявата за придвижване наляво ще нарасне скоро след успеха на лейбъристите. Въпреки цялата недооценена неотстъпчивост на Стармър, това към момента е партия, която два пъти предложи Джереми Корбин за министър-председател. Тя има заместник-лидер, който е прекомерно податлив към злополуки, с цел да бъде резистентен в държавното управление, и към момента е по-добър от който и да е тъпаджия, който може да я замести на вътрешни избори. Израелско-палестинският спор извади лейбъристки детайли с възгледи, да не кажа обноски, в прочут прорез с английската медиана. Такава партия не може да не накара Стармър да напусне с течение на времето. Гласоподавателите, заети с оправданата си злост към торите, не е трябвало да се преценяват с тези неща от 14 години.

Начинът, по който те реагират, в последна сметка се свежда до това. Преживяваме ли исторически поврат в националния консенсус към по-голямо държавно управление? Това ли беше 1979 година за пазара? Ако е по този начин, лейбъристите би трябвало да могат да усилят налозите (а освен да вземат заеми, което е отказ) и да оцелеят. Ако не – в случай че прогресистите, с тяхната марксистка уязвимост към описа, са прочели огромна диалектическа смяна в бъркотията на действителния живот – очаквайте доста непопулярно лейбъристко държавно управление доста скоро. Джо Байдън може да посъветва. Така може и Франсоа Оланд. Има нещо от някогашния френски президент в лейбъристите в този момент: надалеч от екстремност, само че прекомерно държавнически, с цел да устоят в страна, която се нуждае от друг тип промяна.

Сред утехите на междинната възраст е да виждаш по какъв начин нещата от най-хубавите години се появяват още веднъж. След финансовия провал през 2008 година лейбъристите бяха уверени, че е настъпил часът на страната. В него се приказва за пост-либерален свят. То избра водачи в този облик. Оттогава не е управлявал.